Авраам, основателят на Юдейския народ, е пастир. По причина на скотовъдството си, той е принуден да преминава от място на място, за да търси чисти води и добра паша за стадата си. В странстването си той излиза от Ур Халдейски, и отива в Харан, а оттам се премества в Ханаанската земя, която Бог обещава да даде на неговите потомци. Синът и внукът му, Исаак и Яков, наследили занаята му. По Божие провидение Йосиф, един от дванадесетте Яковови синове, станал пръв министър на Египет. Когато бащиното му семейство е застигнато от гладни времена, Йосиф кани рода си да се засели в една част на Египетската земя. В Египет евреите останали четиристотин и тридесет години, през което време египтяните ги поробват. Йеова ги избавил от тежкото робство чрез Моисей, който ги завел с големи знамения и чудеса до планината Синай, където Бог им дал Закона си. След четиридесет годишно скитане, Мойсей ги завежда до пределите на Обещаната земя. Там умрял, като преди това посочил за свой заместник Исус Навин. Той завоювал желаната земя, и я поделил между Израилските племена. След това, евреите са управлявани в името на Бога от съдии или родоначалници до Самуилово време, когато правителството се променя в монархическо, а Саул е помазан за цар. Давид, млад пастир, който угаждал на Бога, е избран после за цар, и въздига един царски род, който продължил да царува в Ерусалим до съвършеното подчинение на Юдея от халдейците. При Давидовия внук Ровоам, десет от Юдейските племена въстават срещу неговата власт, и като се освобождават, въздигат едно Израилско царство, което става враждебно на Юдейското царство, състоящо се от останалите две племена. Постоянните распри и войни между Израилтяните и Юдеите се прекратяват, когато асирирйците пленяват десетте племена, а по-късно персите завладяват голяма част от двете царства и ги разпръснали по Вавилония, Мидия и други страни. След седемдесетгодишно пленничество, няколко Еврейски колонии се връщат в Ерусалим. Там съградили друг храм, хвърлили доста усилия, за да въздигнат отново народа си, но им предстояло да се борят първо срещу селевкяните, (виж Ерусалим), а после и срещу римляните. Последните под предводителството на Тит превзели Святия град, и съвсем го разорили в 70-71г. след Р.Х. От тогава, въпреки че Ерусалим е съграден отново, евреите престанали да съществуват като независим народ, но се пръснали между всичките народи на земята, съхранили еврейските си свойства и качества, живеят като пришелци и са възприемани като измет в обществото.
Правителството на евреите е богодържавието. То припознава Бога за цар на държавата, и за върховен разпоредител на всичките народни дела. Това правителство, обаче, претърпява няколко промени през времето на законодателя Мойсей, на наследника му Исус Навин, на съдиите, царете и първосвещениците. Но дори и при тези промени, евреите гледат на Бога като на монарх, дори и Той да не раздава правосъдие, винаги по един и същи начин. По времето на Мойсей, Бог пребивава между людете си както цар, който живее в палата си, или всред стана на войската си, винаги готов да се допитват до Него, да издава всичките нужни закони, и да дава заповед във всяко извънредно положение. Вероятно, това е времето на богодържавието, в най-точния смисъл на думата. При Исус Навин и съдиите, богодържавието се изразява почти по същия начин, защото те като водачи, издигнати от самия Бог, да избавят и управляват евреите, не предприемали нищо, преди да се допитат до Йеова. Когато народът поискал цар, Самуил (пророкът и съдията), много се обезпокоява, защото си помислил, че народа иска да отхвърли Божествената власт - 1Царе 8:6,7. Бог изпълнява народното желание, но продължава да поддържа своята власт, и да иска от всеки послушание и покорност.
Религията на Еврейския народ може да се разглежда от много точки, според различните му условия през времената. Във времето на патриарсите, евреите узнават волята на Бога от директни откровения, служат му с молитви и жертвоприношения, противодействат на идолопоклонството и безбожието, обрязват се в залог на завета между Бог и Авраам, и следват законите, които благодатната светлина и вярата откриват на онези, които добросъвестно и сериозно издирват Божията правда и истина.
Те очаквали Месия да осъществи надеждите и желанията им, и напълно да ги просвети и благослови. Такава е вярата на Авраам, Исаак, Яков, Юда, Йосиф, и др. След Мойсеевото време, Еврейската религия се утвърждава по един по-определен начин и обредите, дните, празниците, свещенослужителите и жертвите, се определят с голяма точност. Всички тези неща са предназначени само да представят по-пълните и съвършени наредби, които трябвало да възникнат в бъдеще, когато Месия щял да се яви, за да прогласи живота и безсмъртието в благовестното си учение, и да изкупи грешните души.
Дългото съжителство на евреите с египтяните, възражда у тях силна склонност към идолопоклонство. Чудесата на Мойсей, старанията му да предпази народа от идолослужението, строгостта на законите му, тържествените знамения за Божието присъствие в Израилския стан, нищо не могло да излекува евреите от духовното им развращение. Знаем колко лесно се съгласили да обожават златния телец, малко след проявлението на Божиите чудеса, на които всички станали свидетели. Саул и Давид с всичката си власт, не са в състояние да потушат вродения им стремеж към безчинства. Суеверните обреди, които израилтяните не смеели да извършват публично, ставали на тайни места. Соломон, премъдрият Соломон, когото Бог избрал да му въздигне храм, сам той бил камък за препъване за Израил. Той издигнал олтари на фалшиви богове, (финикийски, моавски, амонски), и не само позволил на жените си да служат на родните си богове, но сам той, до известна степен им се покланял - 3Царе 11:5-7. За такава слабост са виновни и мнозина от престолонаследниците му. Еровоам въвежда сред народа си служението на златни телци. Този обичай толкова дълбоко се вкоренил в сърцата на евреите, че никога вече не могъл да се изкорени напълно. Ето защо Бог предавал израилтяните в ръцете на неприятелите им, да ги отвеждат в плен, и да ги угнетяват. Виж Идолопоклонство. След Вавилонското пленничество, евреите са съвсем свободни от идолослужението, но са все още развратени и отдалечени от Бога, и препълвайки чашата на беззаконията с убийството на Исус Христос, Господ ги унищожил като народ, и ги разпръснал по земята между чужди народи.
За езика на евреите, виж Език.
Съществуването на евреите, до днес като народ, различен от другите народи е неопровержимо чудо, и това ни дава право да направим някои изводи за тях:
1. Те са пръснати по всички части на земята, (срещат се не само в Европа и Америка, но и в най-далечните страни на Азия, даже в Тибет и Китай). Те още се срещат на големи множества в Персия, Северна Индия и Тартария, навсякъде, където изследователите до сега са проникнали. По техните думи, те са потомци на Еврейските племена, които били отведени в плен от някои Асирийски монарси. Множества евреи се срещат също и в Арабия, в Египет, и в други Африкански страни.
2. В повечето части на света състоянието им е почти еднакво (презират ги, гонят ги, и ги угнетяват). В миналите векове претърпяват безчислени неправди, но от няколко години насам, се ползват с по-голямо правосъдие в някои Европейски държави, ако и да не са до толкова обезпечени откъм имота си.
3. Навсякъде евреите пазят до днес някои от старите си обичаи (обрязването, деня на умилостивението, пазенето на Еврейската събота, и др.). Празнуват и пасхата.
4. Евреите са разделени на секти. Някои от тях се държат за равинските предания, и приемат узаконенията на Талмуда; други, каквито са Караитите, отхвърлят Талмудските и равинските измислици, и държат само Св. Писание на Стария Завет.
5. Евреите навсякъде считат Юдея за своя родина, и Ерусалим за столицата и. Където и да са заселени, и от когато и да е, те винаги изпитват добри чувства към родината си. Помнят я и потомците им, и никога не я забравят. Колкото спокойно и да живеят в някоя част на света, те винаги се надяват да видят бъдещата слава на Сион и Ерусалим.
Броят на евреите е от четири до седем милиона души.
Посланието към евреите, което спада към числото на най-важните книги на Новия Завет, е предназначено да докаже на евреите, от собствените им свещени книги, бого-човешката природа и ходатайство на Христос, и особено първенството му над Мойсей и над ангелите. Целта му е да покаже превъзходството на Евангелието пред закона, истинското предназначение на Мойсеевите постановления, да укрепи духом новообърнатите към християнството евреи, и да ги увещае в едно прилично и християнско обхождане. От всичко това е явно, че това послание е ключ на Старозаветното Писание, и че е безценно като боговдъхновено и неопровержимо доказателство за учението за Изкупителната Жертва, което е изложено и в ученията на Стария Завет. Името на писателя на това послание никъде не се споменава. Повечето критици, обаче, го приписват на ап. Павел. Смята се, че е написано на гръцки в Рим, около 63г., след Р.Х.