И влезе при тях в ладията, и вятърът утихна; и те много се ужасиха в себе си.

Разказът завършва с думите „...и те много се ужасиха в себе си. Защото не бяха се вразумили от чудото с хлябовете, но сърцето им беше закоравяло“. Смисълът на тези думи е, че дори след като са видели силата на Господ чрез чудото с хлябовете, те все още не са осъзнали факта, че за Него няма нищо невъзможно. Чудото с ходенето по водата не трябваше да ги изненадва, тъй като то по нищо не надвишаваше‘онова, което те току-що бяха видели. Липсата на вяра води до закоравяване на сърцето и притъпяване на духовната проницателност.

Църквата вижда в това чудо картина на настоящия свят и неговия край. Времето, когато Исус се моли на планината, представлява картина на Господ и Неговото настоящо служение на небето в ролята на Ходатай на Своя народ. Учениците са Неговите служители, които са тласкани от бурите и изпитанията на живота. Спасителят скоро ще се върне при Своите, ще ги освободи от бедите и страха и ще ги отведе на безопасно място в небесния пристан.