Земята от само себе си произвежда, първо стрък, после клас, след това пълно зърно в класа.

Тази притча е разказана само в Евангелието на Марко. Тя може да се изтълкува най-малко по два начина. Човекът може да бъде Самият Господ Исус, Който хвърля семето в земята по време на общественото Си служение, след което отново се връща в небето. Семето започва да расте -тайнствено и незабележимо, но сигурно. И макар че посятото семе е дребничко, реколтата от истински вярващи, която то дава, е голяма. Когато плодът узрее... ожънатото зърно , ще се прибере в небесната житница.

Притчата може да се изтълкува и като насърчение за учениците, които са отговорни за посяването на семето. Те могат да спят през нощта и да работят през деня и да бъдат спокойни, че Божието Слово няма да се върне при тях безплодно, но ще извърши онова, за което е било предназначено. По един тайнствен и чуден начин, независимо от усилията на човека, Словото ще работи в човешките сърца и ще произвежда плодове за Бог. Човек посява и напоява, но Бог дава да расте. Един проблем при това тълкуване се появява в 29 ст. Само Бог може да извади сърпа, когато дойде жетва; а в тази притча същият човек, който посява семето, изважда и сърпа, когато то узрее.